Още през 1877 г. Еренст Вернер от Сименс, Германия, получава патент за движеща се бобина според закона за лявата ръка на Флеминг. През 1898 г. сър Оливър Лодж в Обединеното кралство допълнително изобретява конусния рог, базиран на принципа на телефонния микрофон. Много прилича на съвременния рог, който ни е познат. Сър Лодж го нарече „ревящият телефон“. Това изобретение обаче не може да бъде използвано, тъй като триодната вакуумна тръба не е изобретена до 1906 г. от Лий Де Форест и няколко години по-късно се прави използваем усилвател, така че конусният рог постепенно става популярен чак през 30-те години на миналия век. Друга причина беше въвеждането през 1921 г. на нови записи, записани електрически, които имаха по-добър динамичен обхват (до 30 dB) от традиционните механично записани записи, така че хората трябваше да се опитат да подобрят характеристиките на високоговорителите, за да съвпадат. През 1923 г. Bell Labs решава да разработи цялостна система за възпроизвеждане на музика, включително нови фонографи и високоговорители, стерео запис и MC касети и методи за стерео чипиране, които са изобретени в тази вълна от действия. Тежката отговорност за разработката на високоговорителите пада върху двама инженери, CW Rice и EW Kellogg. Оборудването, което използваха, беше невиждано по онова време, включително 200-ватов усилвател с вакуумна лампа, много записи, направени от самата Bell Labs и различни високоговорители, разработени от Bell Labs през годините - като прототипи на клаксона Cone на Lodge, компресирани въздушни клаксони с диафрагмени клапи за контрол на потока на сгъстен въздух, клаксони за коронен разряд (наричани днес йонни драйвери) и електростатични клаксони.
Не отне много време на Райс и Келог да изберат два дизайна от многото стилове – конус и електростатичен. Това решение направи посоката на развитие на оратора да бъде разделена на две: традиционна и иновативна. Високоговорителят с подвижна намотка е еволюира от основата на тръстиковия високоговорител. В средата на пръстеновидния магнит има цилиндрична намотка. Предният край на бобината е директно фиксиран върху хартиения конус или диафрагмата, но звуковият ток преминава през намотката, магнитното поле се променя и намотката се променя. Той ще се движи напред-назад и ще повлияе на хартиения конус, за да издава звук. В началото на появата на високоговорителя с подвижна намотка, тъй като силата на постоянния магнит беше трудно да се съпостави, електромагнитният дизайн беше предимно използван и друга намотка беше навита в магнита, за да генерира магнитно поле. Този дизайн е популярен от 20 години. Въпреки това, електромагнитните високоговорители имат свои собствени проблеми. Например, DC импулсът, преминаващ през електромагнитната намотка, е склонен към AC смущения; и интензитетът на тока на електромагнитната намотка се променя с аудиосигнала, причинявайки нови нестабилни фактори.
По време на Голямата депресия от 30-те години на миналия век Edison Phonograph Company фалира, а други не бяха по-добри. Високоговорителите, които изискват усилватели, не бяха популярни. Старият фонограф на Victorla беше популярен до Втората световна война. След Втората световна война икономиката се развива и различни нови аудио аксесоари стават популярни, а високоговорителите с конус отново са подложени на сериозни тестове. През този период, поради успешното разработване на магнити от силна сплав, високоговорителите с подвижна намотка са променени от електромагнитни към постоянни магнити. Недостатъците на миналото са пометени. В допълнение към плътността, различните свойства на естествените магнити са превъзходни, а напредналите високоговорители използват неодимови магнити). За да си сътрудничат с появата на LP и развитието на Hi-Fi системата, конусните рогове търсят реформи в хартиените конусни материали. Обикновените са да се изработва високоговорителят с дебели и големи материали, а малката и твърда диафрагма се използва като високоговорител; или сглобете високоговорители с различни размери в едно коаксиално тяло; има и клаксони пред пищялката, за да се превърне в компресиран рогов високочестотен говорител; Има дори дизайни, които крият клаксона на високочестотния високоговорител зад басовия конус. През 1965 г. Harbeth от Обединеното кралство изобретява вакуумно формиращата (Bextrene) пластмасова диафрагма, която е значително подобрение в материала. Този мек, но продукт с висок коефициент на затихване все още може да се види на KEF и някои британски високоговорители. По-късно Харбет изобретява и полипропиленова пластмасова диафрагма. Този нов материал има по-висок коефициент на вътрешно затихване и е по-лек по тегло и все още се използва в много високоговорители. Инженерите имат две посоки на мислене при проектирането на високоговорители: басите търсят пробиви в високоговорителите; пищялите са подобрени на единични устройства. Така че някои нови дизайни, които се появиха по това време, са почти всички високоговорители. По-успешният дизайн е електростатичният клаксон. Електростатичните рога, споменати по-горе, са експерименталните рога на Rice и Kellogg от Bell Labs. Изработените от тях електростатични клаксони са големи колкото панел на вратата. С хипнотичните свойства на величествения златен бегемот и гранясава миризма на свински черва и озон в лабораторния въздух, двамата учени може да си помислят за „Франкенщайн“ и „фонографа“ на Бел, направен от мъртви уши. Но след като започна да звучи, красивият му глас и реалистичен тембър просто смаяха всички и те разбраха, че е настъпила нова ера. Въпреки това, Райс и Келог се сблъскаха с непреодолим проблем при проектирането на електростатични високоговорители: беше необходима огромна диафрагма за възпроизвеждане на пълен бас. В случай, че технологията беше трудна за пробив, Bell Labs трябваше да се обърне към разработването на конусни високоговорители. Тази стагнация направи Електростатичният клаксон мълчи вече тридесет години. През 1947 г. на младия военноморски офицер Артур Янсен е възложено да разработи ново оборудване за откриване на сонар, което изисква много точни клаксони. Янсен установи, че конусният рог не е линеен, така че той се опита да изгради електростатичен клаксон и нарисува проводяща боя върху пластмасов лист като диафрагма, което се оказа невероятно по отношение на фаза и амплитуда. Янсен продължи изследванията си и установи, че изолирането на статора предотвратява вредния ефект на дъга. През 1952 г. Янсен завършва комерсиалното производство на електростатични високоговорители, които съвпадат с високочестотните високоговорители на AR, най-добрата комбинация, за която феновете на аудиото могат да мечтаят по това време. През 1955 г. Питър Уокър публикува редица статии за дизайна на електростатичните клаксони в британския „Radio World“. Той вярваше, че електростатичните клаксони по своята същност имат широк и плосък отговор, както и изключително ниско изкривяване, което е по-високо от това на времето. Усилвателите също са много по-ниски. През 1956 г. идеалът на Питър Уокър е реализиран на високоговорителя Quad ESL (Quad е кръстен на абревиатурата на Quality Unit Amplifier-Domestic, усилвател от ранните му години) и неговата точност е приветствана като новия стандарт за слушане, но има все още Някои проблеми за преодоляване: недостатъчен обем, резистивно натоварване, обезсърчаващо някои усилватели, недостатъчна дифузия и ограничен капацитет на мощност. В началото на 60-те години на миналия век Янсен се присъединява към компанията KLH и работи усилено за пускането на KLH-9. Поради големия размер на KLH-9, проблемът с Quad ESL беше решен. До създаването на компанията Infinity през 1968 г. електростатичният клаксон KLH-9 беше най-добрият. Hi-End продукт. Постиженията на Янсен не се изчерпват само с това. С негово съдействие един след друг излязоха Koss, Acoustech, Dennesen и други електростатични високоговорители. Роджър Уест, главният дизайнер на Janszen Enterprise, също основа Sound Lab.
Когато компанията Janszen продаде, компанията RTR купи производственото оборудване и пусна сервостатичната електростатична плоча. Първият чифт високоговорители на Infinity използва продуктите на RTR. Компанията Janszen е сменяла собственика няколко пъти, но никога не е изчезнала. Днес един от кралете на високоговорителите, гигантската система WAMM на Дейв Уилсън, използва някои от електростатичните плочи, проектирани от Янсен. Дизайнът на електростатичните клаксони привлече участието на много производители, като по-известните са Acousstat, Audio Static, Beverage, Dayton Wright, Sound Lab, Stax и Martin Logan. Самият Acousstat X е оборудван с вакуумен лампов усилвател, който може да извежда сигнали с високо напрежение без използване на усилвател; Beverage 2SW има високоволтов усилвател, контролер и чифт субуфери. Тъй като двуметровата диафрагма на Beverage 2SW е инсталирана в овален високоговорител, плочата за насочване на звукови вълни се използва, за да направи звука, предаван равномерно от предния отвор, което може да образува много триизмерно аудио и видео. Препоръчително е да се постави върху стените от двете страни. След това играйте лице в лице. Дизайнът на Дейтън Райт също е много специален. Диафрагмата е поставена в пластмасова торбичка, запечатана с инертен газ серен хексафлуорид, за да се увеличи ефективността и изходното звуково налягане на високоговорителя. Най-скъпият електростатичен високоговорител е HQD на Mark Levinson. Всеки канал използва два електростатични високоговорителя Quad плюс модифициран лентов високоговорител и 24-инчово усилване на честотата на усилване на басите, с три усилвателя на мощност Mark Levinson ML-2 и електронни кросоувъри, изискващи 15,{{10} } Доларите бяха наистина скъпи по онова време. За да реши проблема с басите, произвеждани от големи диафрагми, Мартин Логан постигна голям успех в серия от дизайни на хибриден конус бас през последните години. В съчетание с въвеждането на нови технологии като линии за забавяне, акустични лещи и вълнообразни диафрагми, електростатичните клаксони стават все по-приветливи, вярвам, че ще продължи да съществува.
